Извадки от книгата „Сириус“
Съдържание:
Извадки о т к н. „ СИРИУС “ (автор: Митко ДИМИТРОВ)
и пързалят ехото на есента.
Дърветата играят хокей с шайбата на слънцето.
Цветята са скиори, но не падат в грях.
Влюбени души търкалят снежния човек на любовта.
А низината е гнездо
на шепот от светулки…
Ски
на луната да разпрегне
тихите коне на спрелите треви.
Всеки ден превеждах шепота на вятъра…
да трогна стихналия свод…
Навеждах се над Думата, да търся
сребърния ключ на любовта…
Тогава се изгубих –
и една камбана меко ме прибра в музиката на звездите…
Камбана
да бъда вълшебник –
вълшебник на Думата.
Да мога от листо на мишка слънчев косъм да извая,
в лешник да изсипя
ятото на цялото море в екстаз, от карфицата да шия
хиляди престилки на сърца;
от крилата на житата
да повиквам златокоси феи,
в капката да виждам дъждове от пясъчни пустини;
в столетник да съзирам катедрали от цветя в галоп; гробищата да направя
люлка на усмихващо се лято, на прегърбена върба
да вдъхвам семето на песента.
Нека Думата познава моя глас с окото на кондор!…
Искам да бъда вълшебник –
вълшебник на Думата…
Ако ти си Дамата на Думата, къде е твоята дъбрава?
Ако ти си Дамата на Билката, къде е твоята поляна?
Аз съм Кавалерът на Нощта, идвам да ме омагьосаш.
Вълшебство
няколко зърна ориз на гълъба на думата.
Кълве душата на езика, кълве от брегове на бриз.
Крила растат, растат
и пеят песента на самодива. Миражите на прилепа
са мрежи и улавят феи…
Стихът е химн
и се протяга като любопитство –
огледалните сърни
целуват въздуха на свободата.
Опипвам думите,
идеи пращам на олтар за кръв –
да може ритъмът да звънне в лозовата пръчка…
Гроздето е вечността, която спира за почивка и посяда на земята
да опъне крак до младостта…
И в тези ослепителни дихания на Бдителния сън
Идеята съм Аз, а Ритъмът си Ти,
Любов!…
Гълъб
на облака пълзят като детство, гукат като гълъби
и се стрелват като лястовици.
С няколко усмивки
ме замерват лебедите на небе. Над простряното бельо
пее огърлицата на жълъд.
Денят прекрачва моя праг и ме целува с мигли.
Това са твоите ръце, които се разплакват.
И в този дъжд е скрита цялата дъга на любовта. И в мене лумват
звездните цветя на радостта.
Божури
посяда върху облак. Пианото на слънцето
приспива пешките на вятъра.
Консулът на любовта ръми. Потрепват листите
на бархетните благослови.
А аз летя към контрапункта. В леглата на легендите намирам легионите на Рим.
Аз съм император Август. И чрез славата си каня легатото крило на Есента…
Пилигрим
надява вратовръзката на вятъра. Луната се надбягва
с колесница на врабец.
Твоите коси
са водопади медоносни круши –
висящите градини
на разлистено сърце,
което страда
по малините на младостта, загубени по смелите баири на алпийски сън.
Пианото на устните покрива своите очи.
И някъде навътре, надълбоко, врят мечти.
И сънищата на тревите пак ще никнат
като гъбите на огъня в пазвата на Фауст.
Фауст
се лутам.
Как искам да напипам дивите подпори на света – за да разсея глупостта!…
Като
давидовата лира хлипам ден и нощ…
Кой ще раздели
Червеното море на моя страх –
да мина в утрото?…
И пак за Думата се хващам –
дългите коси на Буквата са вечната опора…
Смисъл
Адам до Ева образът
е Бог.
От Адам до Ева Разпятието е Любов.
От Адам до Ева Бездната е Грях.
Път
оплакват пак
Стената на плача –
няколко парчета прах
От Кораба на любовта.
И коленича прав
пред скалпел на надежда –
защото сам съм храм
с една останала стена.
Но утре, утре
ще изгрее ли дъждът?
Стена
прашни
тома поезия.
Няколко надежди
в заглавията.
Няколко прелистени думи.
Няколко забравени страници.
Няколко сбъркани номерации.
Любов
да обичам като Вятър.
Все да тичам след Мъгла…
Макар да знам:
ще стигна Нищото.
Нека да пробягам себе си поне…
Поне
съм син на Вятъра.
Победителят остава сам.
Гривата ми
ще живее вечно
в любовта
на долината…
Аз съм син на Вятъра.
Повелителят остава сам.
И галопира сред снега…
Галоп
Вашият коментар